Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.05.2009 16:07 - ЗАБЛУДАТА НА ХРИСТИЯНИТЕ ОТНОСНО „ТРИЕДИНСТВОТО” - ІІІ част
Автор: rrosenn Категория: Технологии   
Прочетен: 1396 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 26.10.2009 20:19


Употребата на думата „Отец” в Евангелието

Един от изразите, често срещан в Евангелието и приеман като важно доказателство от Християнските теолози, подкрепящи вярата в троицата, е думата „Отец”. (Пречист е Бог от всички изрази, които ще бъдат използвани в този раздел, с цел разкриване на погрешните вярвания на Християните.) Тази дума обаче също както думата „син” има метафорично значение. Освен това в Евангелието се вижда, че тази дума е използвана не само от Исус (м.н.), а също така и от всички вярващи, богобоязливи и молещи се за помощ на Бог хора. С израза „Отец” се цели да се покаже, че Бог е единственият покровител, приятел и господар на хората, и той не притежава никакво значение, подкрепящо вярата в троицата.

Една част от стиховете, където е употребена тази дума, са следните: (Пречист е Бог от долуцитираните думи.)

„... Отец е по-голям от Мене.” (Йоан, 14/28)

„За да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни.” (Матей, 5/45)

„... иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог.” (Йоан, 20/17)

„Тогава праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си...” (Матей, 13/43)

„А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец… и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.” (Матей, 6/6)

„… защото Отец ви знае от що се нуждаете преди вие да Му искате.” (Матей, 6/8)

„... защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.” (Матей, 6/32-33)

„Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.” (Матей, 5/16)

„Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец.” (Матей, 6/1)

„А молете се тъй: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име.” (Матей, 6/9)

„Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец.” (Матей, 6/14)

„И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.” (Лука, 6/36)

Когато бъдат разгледани внимателно горецитираните стихове от Евангелието, ще видим, че думата „Отец”, използвана с цел посочване на Бог, е със значение на оказване на почит и не придава никакво свръхчовешко състояние на човека, който я използва. Това е в сила за всички хора. Посредством този израз не е посочена някаква специална връзка единствено между Исус (м.н.) и Бог, а се касае за всички хора, които са отдадени на Бог и живеят по начин, който би се харесал на Бог. Всъщност днес също Християните започват молитвите си с „Отче”. Подобните молитви на Исус (м.н.), съобщени в Евангелието, не трябва да бъдат тълкувани по друг начин. Но пак трябва да подчертаем, че тези обяснения не премахват грешката на хората, които използват думата „Отец” с цел приписване на божественост на Исус (м.н.). Това, което вършат, е голяма грешка пред Бог и в айятите на Корана положението на тези хора е описано така:

„Бяха неверници онези, които рекоха: „Аллах, това е Месията, синът на Мариам.” А Месията рече: „О, синове на Исраил, служете на Аллах ­ моя Господ и вашия Господ! За онзи, който съдружава с Аллах, възбрани му Аллах Рая и неговото място е Огънят. Угнетителите нямат закрилници.” (Коран, 5:72)

В различни стихове на Библията ясно се акцентира на това, че Господ притежава безпределна сила и мощ, че е пречист от всички видове слабости и недостатъци. В една своя публикация Джон Хик казва следното по този въпрос:

„Класическата Християнска теология бе развита много след времето на Исус (м.н.). Съвременните исторически аналитични трудове върху Новия завет се опитват да ни осветлят по въпроса кои от думите, приписвани на Исус (м.н.) в текстовете на Новия завет, с които разполагаме, наистина може да са казани от Исус (м.н.)... Думата „Отец” (спомената в Евангелието) е невъзможно да бъде възприемана в буквалния смисъл на думата. По същия начин не може да възприемаме в прекия му смисъл и това Исус (м.н.) да бъде „Божий син”. В Стария завет изразът „Божий син” се среща доста често. Например Адам (м.н.) е Божий син, ангелите са Божии чада, израелските царе са Божии синове и последно израелският народ като цяло е Божий син. Очевидно понятията „Отец” и „син” в тези фрази не изразяват връзка в прекия смисъл, а единствено символизират метафоричния израз на взаимоотношението Бог-човек. Веднага трябва да отбележим, че да се опитва човек да разбере тези изрази буквално се смята за голям грях  в Юдейството. Такива метафорични изрази съществували още отпреди Исус (м.н.). С една дума, думата „син” е била символичен израз на близостта на човек до Бога. Доколкото разбирам, това, което смущава Мюсюлманите, е възприемането на този израз буквално. Трябва да отбележа, че мен също, като Християнин, ме смущава едно такова буквално възприемане.”[i]

В Евангелието съществуват още множество изрази, които трябва да бъдат възприемани с метафоричните им значения. Един от тях е изразът „Божии чада”: (Пречист е Бог от всички изрази в долуцитираните стихове.)

„... бидейки синове на възкресението, са синове Божии.” (Лука, 20/36)

„А на всички ония, които Го приеха, - на вярващите в Неговото име, - даде възможност да станат чеда Божии.” (Йоан, 1/12)

„И това не от себе си каза, но като беше нея година първосвещеник, предсказа, че Иисус ще умре за народа, и не само за народа, но за да събере наедно и разпилените чеда Божии.” (Йоан, 11/51-52)

„Самият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме чеда Божии. Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим.” (Римляни, 8/16-17)

„Па и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии.” (Римляни, 8/19)

„Всичко вършете без ропот и съмнение, за да бъдете безукорни и чисти, непорочни чеда Божии посред опърничав и развратен род, посред който сияете като светила в света.” (Филипяни, 2/14-15)

„Вижте, каква любов ни е дал Отец - да се наречем чеда Божии; и такива сме. Затова светът не ни знае, защото Него не позна. Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем...” (Йоаново 1, 3/1-2)

Чедата Божии и чедата дяволови се познават тъй: всякой, който не върши правда, не е от Бога, също и който не обича брата си.” (Йоаново 1, 3/10)

„По това познаваме, че любим чедата Божии, като любим Бога и пазим Неговите заповеди.” (Йоаново 1, 5/2)

Очевидно е, че нито с думата „отец”, нито пък с „дете” се придава някаква божественост на хората. (Пречист е Бог.) Хората, които са покорни и предани пред Бог, които са приели за закрилник Господа и които живеят, за да спечелят единствено Неговото благоволение, са представени в стиховете на Евангелието като „Божии чада”. Като резултат на тази употреба, произлизаща от Юдейската култура, в знак на уважение и обич хората са се молели, наричайки Бог „Отец”. Тези метафорични понятия се възприемат в рамките на единобожието, произлизащо от заповедта: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един" (Второзаконие, 6/4), която формира основата на Юдейската вяра.

Значението на понятието „Божие Слово”

Една от неоснователните опори на вярата, приписваща божественост на Исус (м.н.), е обяснението за „словото” (логос) в самото начало на Евангелието на Йоан. В този пасаж се твърди, че Исус (м.н.) е Божието Слово и съществува заедно с Бог още от вечността (Пречист е Бог):

„В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.” (Йоан, 1/1-5)

А в продължението на тези стихове се казва: „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.” (Йоан, 1/14) С една дума, съобщава се, че Исус (м.н.) е „Божието Слово”, и изхождайки от това, му се приписва предполагаема божественост. (Пречист е Бог.)

Това обяснение в Евангелието на Йоан обаче се дължи на погрешното тълкуване на една истина. В Корана е съобщено следното:

„О, хора на Писанието, не прекалявайте в своята религия и говорете за Аллах само истината! Месията Иса, синът на Мариам, е само пратеник на Аллах и Негово Слово, което Той извести на Мариам, и дух от Него. И вярвайте в Аллах и в Неговите пратеници, и не казвайте: “Троица!” Престанете! Това е най-доброто за вас. Аллах е единственият Бог. Пречист е Той, за да има рожба! Негово е всичко на небесата и всичко на земята. И достатъчен е Аллах за довереник.” (Коран, 4:171)

Заблуждението у Йоан е в израза „Бог беше Словото”. Много голяма заблуда е този израз, който изобразява като равни Божието Слово и Божията Личност. Пречист е Всемогъщият ни Бог от изрази като този.

Проблемът е в тълкуването на понятието „слово” (логос). А това понятие е развито от древногръцките философи векове преди Християнството. Хераклит, който живял през 6-и век пр.н.е., твърдял, че във Вселената съществува активен разум, подобен на човешкия ум, и го определил като „логос”. Стоиците, които живели през 4 – 3-ти век пр.н.е., пък използвали логос със значения като „Бог, природа и душа на Вселената”.[ii]

Започването на Евангелието на Йоан, което било написано на гръцки и адресирано до гръцката маса, с понятието логос и дефинирането му със значението му според гръцката философия пък, разбира се, не е случайно. В Енциклопедия Британика се казва, че „авторът на Евангелието на Йоан, използвайки понятие, което би било лесно за разпознаване от страна на читателите от елинистичния (основаващия се на гръцката култура) свят, е искал да подчертае характера на спасител на Месията”.[iii]  С други думи, авторът на Евангелието на Йоан е формирал погрешно значение, смесвайки истината, че „Исус (м.н.) е Божието Слово”, с древногръцката философия.

Може да е използвано с цел подчертаване на близостта на                Исус (м.н.) до Бога и това, че той е силно възвишен раб

Апостолите и първите Християни станали свидетели на привързаността на Исус (м.н.) към Бога, на неговата искреност, дълбока вяра, търпение, смелост, решителност в изпълняване на Божието откровение, чудесата, които извършвал с Божие позволение, и възвишената му нравственост. От раждането до възнасянето му при Бог всеки един етап от живота на Исус (м.н.) бил изпълнен с много големи чудеса. Забременяването на Св. Мария (м.н.) и раждането на Исус (м.н.), това, че е говорел и проповядвал, докато е бил бебе, че е изцерявал болните, съживявал мъртвите и се е възнесъл при Бог, ясно говорят за неговата необикновеност. Тези сведения, които много подробно са представени в Евангелието, също така са съобщени и в Корана. Господ повелява, че Исус (м.н.), майка му Мария (м.н.) и родът Имран са избрани.

Множество Християнски теолози отбелязват ентусиазирания стил на първите Християни, който те използвали, когато говорели за Исус (м.н.). Джон Марш, който е един от специалистите по Новия завет, акцентира на следното в произведението си „Животът на Исус” (“Jesus in his Lifetime”): „Първите последователи на Исус (м.н.) са използвали определението „Божий син”, за да обяснят, че е избран от Бог за една много специална задача и поради тази причина има много специална връзка с Бог.”[iv] Е. П. Сендърс пък казва, че Исус (м.н.) е „един Божий син, избран за специална задача сред народ, състоящ се от Божии синове”.[v]

В произведението си „Няма друго име” (“No Other Name”) Пол Нитър пише следното относно този стил:

„Когато писателите на Новия завет говорят за Исус (м.н.), те използват езика не на аналитичните философи, а на ентусиазираните хора, не на учените, а на изпълнените с обич хора. Това, на което Кристър Стендахл настойчиво набляга, е, че това е „религиозен език”, т.е. „език на обичта, език на нежността”. Когато Християните описвали Исус (м.н.) като „единствен”, те са нямали предвид метафизичен принцип, а напротив – те се опитвали да осъществят лична връзка с Исус (м.н.) и да детайлизират привързаността си към него. Християнските определения по начина, по който се използват и разбират, са само църковен език на обичта. Не винаги езиците на сърцето и разума са противоположни, но и двата са различни. И тези различия трябва да бъдат уважавани.

В същото време множество текстове, в които се казва, че Исус (м.н.) е „Божий син”, а дори и „единствен син” (Йоан 1: 14), ще имат друго значение. Тяхното истинско намерение... е било да накарат тези, които слушат Исус (м.н.), да го приемат сериозно като човек, който притежава авторитет. Изразите в тези текстове... са за изразяване на това, че Исус (м.н.) е надеждно откровение на Бог. Когато бъде преведен гръцкият израз Uios tou Theou („Божий син”), то няма нищо, което да подскаже, че определителният член „-ят” трябва да бъде прибавен, и тъй като в оригиналния гръцки го няма, то изразът също така може да бъде преведен като „един Божий син”. Описателното определение „единствен син” може да бъде интерпретирано по-добре според Юдейската му употреба като „единороден” или „възлюбен”. Следователно то може да се разбира не като потвърждение на изключителност, а на надеждността и необходимостта от ролята на Исус (м.н.) като Божий инструмент.”[vi]

Зад тази настойчивост в защитата на вярата в троицата твърде вероятно е да стои безпокойство от помрачаване на приписаното предполагаемо възвишено положение на Исус (м.н.). Без наличието на вяра в троицата обаче може да се акцентира на това колко възвишен и благотворен човек е Исус (м.н.). Всъщност в айятите на Корана са описани подробно чудотворните страни на Исус (м.н.), неговото възнесение при Бог и се съобщава, че той и семейството му са избрани измежду народите. В Корана Исус (м.н.) е посочен като знатен в земния и отвъдния живот.

„Когато ангелите рекоха: „О, Мариам, Аллах те благовестява за Слово от Него. Името му е Месията Иса, синът на Мариам, знатен в земния живот и в отвъдния, и е от приближените [на Аллах].” (Коран, 3:45)

Склонността за обожествяване                                                    на хората в езическите вярвания

Една от основните характерни особености на религиите на еретичните общества, живеещи в рамките на Римската империя, била представата за хората-божества. (Пречист е Бог.) Въображаемите римски и гръцки божества, като Зевс, Хермес, Венера и Юпитер, били изобразявани във вид на хора, като статуите на тези божества били разположени в центъра на храмовете им или на площадите в големите градове. Идолопоклонниците смятали въображаемите си божества за същества, „които могат да бъдат докоснати и видени с просто око”, и приемали като напълно нормално явление появата на съответните божества в човешка форма.

Този възглед за хората-божества при идолопоклонниците бил толкова свободен за тълкуване, че човек, които представял себе си за „чудотворец” и извършвал проповеди по религиозни въпроси, лесно можел да получи такъв статут. В книгата „Деяния на апостолите” на Новия завет са предадени няколко интересни примера във връзка с този въпрос. Според разказа Варнава и Павел излекували един болен човек в град Листра, разположен близо до днешна Кония, и народът, който се изненадал от това, ги помислил за божества (Пречист е Бог):

„А тълпите народ, като видяха, какво стори Павел, издигнаха глас и казваха по ликаонски: „Боговете в образ човешки са слезли при нас”. И наричаха Варнава Зевс, а Павла Хермес, понеже той първенствуваше в говоренето. А жрецът на Зевса, чийто идол се намираше пред техния град, като доведе при вратата юнци и донесе венци, искаше да извърши жертвоприношение заедно с народа.” (Деяния, 14/11-13)

Подобно събитие се случило и в Малта. Когато еретиците, говорещи с Павел, видели, че той бил ухапан от змия, която смятали за отровна, и не умрял, те отново достигнали до идеята за човек-божество:

„А те очакваха да му се яви оток, или веднага да падне мъртъв. Но, като чакаха дълго време и видяха, че му не ставаше никакво зло, измениха мнение и думаха, че той е бог.” (Деяния, 28/6)

Последователите на Исус (м.н.) се обръщали към хора с ето такъв начин на мислене. Разказвали на тези хора за Месия, който правел чудеса, лекувал болните и съживявал мъртвите. Тези хора пък гледали на този свят пратеник, който Бог облагодетелствал с възвишени чудеса, като на божество като Зевс и Хермес. (Пречист е Бог.)

Всъщност, когато Бог съобщава в Корана думите: „Месията е синът на Бог”, на защитниците на троицата повелява, че „приличат на думите на онези, които преди не повярваха.” (Коран, 9:30) Тоест Християните са приели тази представа от някои невярващи народи, които са притежавали тази представа преди тях.

Християните, противопоставящи се на триединството, от Никея до днес

Вярата в триединството от векове е била отричана от множество хора, общества и секти от Християнския свят. Някои общества напълно се противопоставили срещу вярата в троицата, други пък отрекли само някои части на това погрешно вярване. Представителите на обществата, които отрекли триединството, във всеки един период на историята били подложени на много голям натиск. Били прогонвани от земите си, отлъчвани от църквата, изгаряни живи, убивани чрез мъчения. Насилията обаче не били достатъчни за изтриването им от историческата сцена. Много голяма част от опонентите на триединството останали предани на вярванията си и не престанали да казват, че „Бог е един и единствен”. Арианците, на които обърнахме внимание в предходните глави на книгата, били предводителите на въпросните Християнски „анти-тринитариани” (противници на троицата). След това се появили множество групи, които последвали стъпките на Арианците.

 

Противниците на троицата

Едно от анти-тринитариалните движения, появило се след Арий, била Келтската Църква, основана в Ирландия (Celtic Church of Ireland). Тази църква, напълно изолирана от континента Европа, била основана и развита по „Арианска” линия. Вярата в триединството била чужда за Ирландия до 664 г., когато Католическата Църква официално получила власт над Ирландската Келтска Църква.

Ирландската Църква се отличавала с една значителна особеност, показваща приликата й с  Назаретското учение: вярност към Юдейските източници. Келтската Църква вярвала, че „Исус (м.н.) прецизно спазвал Юдейските закони”, и поради тази причина придавала голямо значение на Стария завет.[vii] Тази тенденция била толкова силна, че продължила дори след като Църквата  преминала под властта на Рим. През 754 година някои Католически свещеници, твърдейки, че „ирландските свещеници не отдават значение на светите писания на Църквата, че отричат писанията на църковните лидери и не вземат под внимание решенията на съборите”, се оплакали от това.[viii] Но и тази съпротива на Келтската Църква не след дълго била сломена. Ето така, с този процес, който започнал през четвъртото столетие, Католическата Църква започнала да се изчиства от всички уж „отклонили се от правия път”. Тези отстранени движения обаче отричали изкривеното учение, което обожествява Исус (м.н.), и проповядвали вярата единствено и само в Бог. По този начин Католическата Църква се превърнала в най-големия авторитет на Западния свят.

Православни и Протестанти

Въпросната хегемония на Католическата Църква се разклатила през деветото столетие с едно разцепление, случило се в самата нея. Източните Църкви, а именно тези, свързани с патриаршиите в Истанбул, Йерусалим, Антакия и Александрия, които от дълго време били в конфликт с Римската Църква, окончателно се отделили от Римокатолическата Църква. Всъщност конфликтът между Римската Църква и Източните Църкви бил на политическа основа и възникнал, след като Римската империя се разделила на две – Източна и Западна част. В продължение на векове между двете страни се появявали разнообразни разногласия. Накрая в резултат на освещаването от Свещената Римска империя на германските нации от Римската Църква връзките между двете страни напълно се разкъсали. Най-ясно очертаната от множеството разлики между двете страни била тази, че Римската Църква използвала като свещен език латинския, а Източните Църкви – гръцкия.

Източните Църкви, или с други думи Православните Църкви, след като се отделили от Рим, не успели да оформят йерархия помежду си. Патриаршията в Истанбул винаги изглеждала като по-висша, а останалите били независими помежду си. Нещо повече, с течение на времето настъпили нови отцепвания и се образували национални църкви. Държави като Армения, Гърция, България, Сърбия и Русия основали свои национални църкви през различните периоди.

Католическата Църква от своя страна, без да претърпи никакво друго продължително разцепване, продължила своята хегемония в Европа до 16-и век. Един свещеник на име Мартин Лутер, появил се в Германия през 20-те години на 16-и век, бил човекът, който разклатил тази хегемония. „Протестантското” движение, развило се под водачеството първо на Лутер и после на свещеници като Калвин и Цвингли, представлявало голям протест срещу властта на Римската Църква и Папата. Протестът бил както много голям, така и много кървав. В продължение на повече от век Европа станала свидетел на непрестанните войни между Католици и Протестанти. Зад тези войни, въпреки че изглеждат „религиозни”, отново стояли политически интереси. Зад тях стояли конфликтите на интереси на принцовете, които не искали да живеят под владичеството на Папата и да му плащат данъци, и кръговете, които не искали да се прекрати тази хегемония. Най-кървавата разправа между двете страни бил сблъсъкът, който продължил от 1618 до 1648 г. без прекъсване и поради тази причина бил наречен Тридесетгодишната война. След този кървав период, който завършил със смъртта на повече от една трета от населението на Европа, между двете страни било постигнато дълготрайно споразумение. Равновесието, установено с подписването в края на Тридесетгодишната война на известния Вестфалски мир, оттогава досега не се е променило много.

Докато Протестантите отричат властта на Папата, те не я заместват с друга такава. Поради тази причина Протестантството, противно на йерархията в Католическото Християнство, се развило като изключително хлабава и „либерална” религия. Почти всяка държава формирала своя национална църква. Успоредно с тези се развили още множество различни движения и секти. Поради тази причина днес съществуват стотици видове Протестантство, стотици различни Протестантски църкви. Голяма част от тях действат в Северна Европа и САЩ.

Появата на Протестантството било от голямо значение и от гледна точка на движенията, противопоставящи се на троицата. Протестантите, както споменахме, се спасили от владичеството на Католическата Църква. Това била една голяма свобода както от йерархична гледна точка, така и от гледна точка на основните Християнски вярвания. Вече сами четели Святата Книга и сами си я тълкували. В резултат на това някои Протестанти, макар и една малка част от тях, забелязали една много важна истина: троицата, която формира основата на Католическото вярване, няма никаква опора в Новия завет. И дори било очевидно как някои пасажи отричат това вярване. В тези пасажи се обяснявало, че Бог е „Един и Единствен”, в основната логика на Новия завет обаче никъде не било споменато вярване в „тройно единство”.

Ето така някои Протестанти, всъщност много малко на брой, достигнали до това заключение и отрекли триединството. По този начин се родила Унитарианската Църква.

 

Християните, „защитаващи единобожието”

След Протестантската реформа Християните започнали да четат Новия завет независими от Католическите вярвания. В резултат на това в Италия се развило първото Християнско движение, което приемало за невярно триединството. Движението, започнато от Лелио Сочини (1525-1562) и братовчед му Фаусто Сочини (1539-1604), по имената на основателите си става известно като Сочинизъм (Socinianism). Сочинистите се разраснали чрез провеждането на тайни събирания. Католическата Енциклопедия (The Catholic Encyclopedia) обобщава вярата на това движение така:

„(Според Сочинистите) Няма нищо като троица. Исус (м.н.) не е от същата същност с Господ или със Светия Дух (и следователно не е Бог)...” [ix]

Сочинистите били  изложени на различни видове натиск. Не след дълго Църквата ги отлъчила. Фаусто Сочини казвал: „Исус (м.н.), който е получил откровение от Бог, със святостта на живота си, разбира се, че ще бъде по-различен от останалите хора. Той е притежавал Божествена проницателност и Божествено вдъхновение, но в никакъв случай не е бил създател. Надарен с несравнимо правомощие, той е бил изпратен на човечеството поради един дълг.”[x] Сочини, който отричал троицата, защитавал това, че Личността на Бог е една и че би било неразумно да се говори за три същества. Сочинисткото учение достигнало чак до Англия. Но това силно безпокояло Църквата. Това смущение било изразено от Норвежкия съюз на епископите по следния начин:

„Сочини, който е отклонен от Анти-Тринитарианите и Новите Арианци, които се страхуваме да не увредят Християнството, отклонява от правия път мислите на Християните.”[xi]

През същия период женевецът Мигел Серветус, който разпространявал подобни на Сочинистите идеи, и по-специално се противопоставял по радикален начин на вярата в троицата, поради идеите си бил завързан за кол и изгорен от Калвин. По време на изгарянето му книгата, която той написал против троицата, била завързана на шията му. Серветус поддържал твърдението, че Християнството било покварено на Никейския събор, и написал, че за да може хората да се спасят от тази поквара, те трябва да се завърнат към източниците преди Никейския събор. През 1638 г. били започнати нападения срещу Сочинистите. Били затворени колежите в Роков и множество хора, които приели единобожието, били изгорени живи.

Унитарианското (Единобожно) движение, което поело наследството на Сочинистите, възникнало в края на 16-и век в Трансилвания и след това се разпространило, започвайки с Полша, по всички краища на Европа. В един уебсайт на Унитарианската Църква е обяснена по следния начин появата на Унитарианското движение:

„Първите Християни имали различни вярвания относно Исус (м.н.). Сред тях било и вярването, че Исус (м.н.) не е Бог. Но докато доктрината за триединството, представяна като Баща, Син и Светия Дух, била налагана насила, хората, които вярвали в различно от това вярване, били обявени за еретици. През 16-и век Християнските хуманисти внимателно изследвали Евангелието и не открили триединството в Светите писания. Така както според Евангелията Исус (м.н.) потвърждава, те също приемат и потвърждават, че Бог е един и единствен. След това те приели името Унитарианци. Унитарианците, въпреки смазващото противоречие и натиск от страна на Православните, основали църкви, подхождащи на рационалните им идеи, и давали проповеди по религиозните въпроси. Те постъпили така, че да подкрепят религиозната свобода на всеки. Тъй като вярата е един Божий дар, то никой не трябва да бъде каран насила да приеме нежелана от него религия.”[xii]

Документът „Раковски Катехизис” (“Racovian Catechism”), който е издаден от полските Унитариански свещеници и в който е подчертана идеята за Единствен Бог, се превърнал в един от най-значителните източници на движението. В този документ се отрича вярването в изкуплението. В документа „Раковски Катехизис” пише следното:

„Представата на тези, които приписват божественост на Месията Исус (м.н.), не само че противоречи на чистата логика, но в същото време е в противоречие и със Светите Писания. Освен това тези, които вярват, че не само Бащата, но и синът и Светият Дух, т.е. Единият Бог, са три различни същества, допускат една голяма грешка. Бог... със сигурност е един и поради тази причина тези, които се появяват с обяснението за един нов Бог, състоящ се от три независими същества, напълно противоречат на тази същност... Според записките относно случилото се в периода преди и по време на Никейския събор до известно време след събора Бащата е бил известен и приеман за истински Бог. Тези, които се противопоставяли на това, били третирани като еретици...”[xiii]

Унитарианците имали влияние през 18-и и 19-и век, и то най-вече в англосаксонския свят. Били основани Унитариански църкви първо в Англия, а след това и в САЩ. Тези хора, които са убедени, че ако повярват в Бог не само Християните, но всички хора, то тогава могат да получат спасение, нарекли себе си Унитарианци. Унитарианската и Универсалистката Църква, които се развили независимо една от друга, се обединили през 1961 година. Нова Католическа Енциклопедия (The New Catholic Encyclopedia) обобщава съвместните вярвания на Унитарианските Църкви така:

„Исус (м.н.) (според Унитарианците) не е единственият Божий Син и Спасител, а религиозен лидер, заел своето място сред традицията на Юдейските пророци. Поради тази причина „религията, основана на  Исус (м.н.)” (т.е. традиционното Християнство), трябва да бъде заменена с „религията на Исус (м.н.)”. Святата Книга трябва да бъде разглеждана в светлината на разума и науката и да бъде приемана не като неоспорим източник, а като произведение, написано от човешка ръка.”[xiv]

С една дума, Унитарианството също приема Исус (м.н.) като Юдейски пророк, какъвто е в действителност, и разбира понятието „син”, използвано за него в Новия завет, в метафоричния му смисъл. Унитарианството потвърждава истината, че Бог е един и единствен. В един уебсайт основите на вярата на Унитарианците са описани по следния начин:

„Основите на вярата на Унитарианците се състоят от единството на Бог, обич към Бога и хората и вяра в един вечен живот... Проявяват уважение към паметта на Исус (м.н.), но отричат неговата „Божественост” и не приемат това, че е „безгрешен”. Гледат на Християнските Свети Писания като на удостоверение на човешкия опит, но твърдят, че тъй като авторите са хора, то те могат да грешат... Приемат, че през всеки един период Бог изпраща пророци, които да покажат на хората правия път. Месията Исус (м.н.) пък приемат като най-възвишен сред тях...”[xv]

Мислите на Унитарианците за Исус (м.н.) са представени в уебсайта им така:

„Той (Исус (м.н.)) бе и все още е пътеводител за множество Унитарианци... Ние възприемаме човешкия живот и учението на Исус (м.н.) като продължение на традицията на големите Юдейски пророци и мъдреци. Той нито разруши, нито пък напусна тази традиция.”[xvi]

Унитарианците отричат една част от вярванията на традиционното Християнство и основават вярванията си на добрата нравственост, разум, прозорливост и Божията единственост:

„Ние на първо място вярваме в Божията единственост, че съществува само и единствено един Бог. За да не може никой човек да разбърка мозъка ни с непотребна философия, ние оказваме безкрайно голямо внимание на тази истина и чувстваме, че трябва да сме внимателни. Въпросът за съществуването на един-единствен Бог ни се струва много ясен. Това, което ние разбираме, е едно-единствено същество, един разум, един разумен деятел, Той не се е появил от нищо, притежава безпределно съвършенство и властта е в Неговите ръце. Ние се противопоставяме на доктрината за триединството...”[xvii]

Трябва обаче да отбележим и следното: днес една част от представите, които биват защитавани под името Унитарианство, съдържат някои елементи, които противоречат на вярата в Бог и Неговото откровение. Някои Унитарианци имат разбиране за един вид „хуманистична вяра”, която премахва религиозните заповеди и богослужения. Някои не приемат нито едно чудо. Например те дори отричат раждането на Исус (м.н.) без баща и чудесата, които той е показал на хората. А това е още едно отклоняване от Истината. В настоящата книга не се твърди, че Унитарианците са общност, представяща истинското Християнство от времето на Исус (м.н.), а са поместени единствено техните представи относно вярвания като троицата и епитимията. Разбира се, от изключително значение е, че между обществата, защитаващи троицата, съществува едно такова движение, но в никакъв случай не трябва да забравяме, че общности, подобни на тази, притежават различни изкривени вярвания, които противоречат на айятите от Корана.


Серветус: Един Християнин, вярващ в единобожието

Мигел Серветус е един от Християнските теолози, които се изправили срещу големите реакции на някои кръгове поради това, че са били против троицата, подобно на Арий. Серветус (1511-1553) обяснявал, че множество неща, на които Църквата учела от векове, не се съдържат в Евангелието. Когато решил да съобщи на целия свят тези свои мисли, той бил на двадесет години. Книгите му „Грешките на троицата” (“De Trinitatis erroribus libri vii”) и „Два диалога за троицата” (Dialogorum de Trinitate libri ii”) предизвикали голямо въздействие в Европа. Дотогава никой не бил написал толкова смели книги. Серветус твърдял, че следва пътя на първите апостоли, обвързани към школата в Антакия. След издаването на тези книги в продължение на дълги години Църквата изпращала Серветус в заточение от държава в държава. Серветус променил името си, но никога не променил възгледите си. Ето поради тази причина на 26 януари 1553 година той бил убит чрез изгаряне в Генуа.

Една друга особеност на Серветус била обичта и интересът му към Ислямската религия. Серветус, който отделил голямо място на силната единобожна вяра в Ислямската религия и думите на Пророка Мохамед (м.н.), в книгата си „Грешките на троицата” , която станала причина за подлагането му на мъчения, подчертава по следния начин това, че вярата в троицата е неразумна:

„... Тази традиция на троицата, която е пълна безсмислица, се струва нелепа единствено на Мюсюлманите, които познават Бог. Юдеите също се плашат от нашата привързаност към тази илюзия. Те се смеят на идеите ни относно троицата и ги смятат за безверие... Не само Мюсюлманите и Евреите, но и едрият рогат добитък се смее на положението, в което се намираме, вероятно животните са разбрали глупавото положение, в което сме, защото всички същества на Господа са придали святост единствено на Бог.”[xviii]

Това, което Серветус написал и разказвал, станало причина за екзекутирането му по нечовешки начин. Но днес той все още се приема от много хора за „създателя на съвременното единобожно движение” в Християнския свят.

 

                 Свидетелите на Йехова

Едно от множеството движения в Християнския свят, което отрича вярата в троицата, са Свидетелите на Йехова., Въпреки че в много отношения Свидетелите на Йехова се намират в съгласие с традиционното Християнство, но понеже отричат триединството, не се приемат за Християни. Очевидно е обаче, че Свидетелите на Йехова са възникнали от религиозните и културни учения на Юдейството и Християнството.

Според Свидетелите на Йехова вярата в троицата в Християнството не е вярване, което съществува в Библията. Те твърдят, че ако човек прочете от началото до края Библията (Петокнижието и Евангелието) без предубеждение за представата за триединство, по никакъв начин няма да бъде наведен на такава мисъл. Те защитават идеята, че вярата в троицата, както и ние подчертаваме още от началото на тази книга, е прибавена в Християнството след Исус (м.н.). Колкото и Свидетелите на Йехова да наподобяват на Евреите от гледна точка на вярата си в единствен Бог, тяхната вяра в Исус (м.н.) ги отделя от Еврейството. Свидетелите на Йехова акцентират на това, че те са истинските Християни, а останалите се намират в грешка, и казват така:

„Учението на Библията относно Бог и нейните цели са ясни, лесно разбираеми и разумни. Но учението на Християнските църкви не е такова. По-лошо, те противоречат на Библията. Освен това доктрината за триединството на Християнския свят изобразява Бог като един загадъчен три в едно Бог. Това учение обаче също не се открива в Библията.”[xix]

Според статистическите данни на Свидетелите на Йехова от 2001 година по света живеят приблизително 6 милиона Свидетели на Йехова.

 

Влиянието на Ислямската религия в укрепването на Унитарианското движение

Когато разгледаме процеса на укрепване на Унитарианската Църква, пред нас се появява една много интересна връзка: въздействието на Османската империя върху укрепването на това движение.

Както обърнахме внимание и в предходните глави, през 16-и и 17-и век Трансилвания, която била Османска земя, била област, където единобожните вярвания били достигнали голяма сила. В своята проповед с наименование „Ислям, Америка и дилемата на Ятс” (“Islam, US, and Yeats" Dilemma”) свещеник Джек Донован от Унитарианската Църква във Флорида подчертава това развитие така:

„Някои Протестантски Християни – реформисти в Полша, Унгария и Трансилвания, започнали като основа на вярата да казват „Бог е един”: „Не съществуват измислени божества, съществува Бог”. Тази представа, която противоречи на всеобщите Християнски вярвания, се появява именно по онова време. Откъде води началото си предизвикващият смъртта израз? Когато през 1520 и 1530 Протестантството било още много ново и противопоставящо се на троицата, Мюсюлманската Османска империя била завладяла Хърватия, Унгария и Трансилвания.”[xx]

Причината за укрепването на движението, приемащо като основа вярата в един Бог, което се родило сред Християнството на Османски земи, била, както множество историци и Унитариански теолози казват, обстановката на толерантност, създадена от Ислямската религия. Сюзън Ричи от Северната Унитарианска Универсалистка Църква (North Unitarian Universalist Church) обръща внимание на тази обстановка в своята проповед „Обещанието на постмодернизма към Унитарианската Универсалистка теология” (“The Promise of Postmodernism for Unitarian Universalist Theology”) така:

„Множество умерени международни историци приемат не само това, че политическото покровителство на Османската империя е предоставило възможност на Протестантството да се развие, но в същото време и в резултат на толерантността на Османското управление към местните традиции и религии протестантите са притежавали и известно влияние.”[xxi]

Силната единобожна вяра в Ислямската религия била голяма гаранция за Християните, които отричали вярата в троицата. Те лесно успели да изразят идеите си в границите на Османските земи, където властвала толерантност, създали своите църкви и силно укрепили Християнската единобожна традиция.

Връзката между Ислямската религия и Унитарианската Църква от векове е привличала вниманието на изследователите. Например Александър Шандор Унгвари разглежда този въпрос в книгата си „Реформацията на унгарските Протестанти през 16-и век под Османско владичество” (“The Hungarian Protestant Reformation in the Sixteenth Century under the Ottoman Impact”). Унгвари се спира на значението, което защитникът на единобожието Серветус, който разгледахме в предходните глави на книгата, отдава на Ислямската религия.[xxii] Матурен Вейсер де Лакроз, който също взима като отправна точка в произведението си връзката между Сочинизма и Исляма, твърди, че трансилванските Унитарианци приемат, че съществува сходство между Унитарианството и Божието единство, разкрито в Корана.[xxiii]

Унитарианският теолог Джек Донован обръща внимание в една от проповедите си на следните въпроси:

„Две Ислямски учения бяха станали широко разпространени и привличаха голямо внимание. Едното беше думите „Бог е един, не съществуват измислени божества, Бог съществува. Няма друго божество освен Бог”, които всеки ден се четяха на хората от минаретата на джамиите по време на призива за молитва. А второто беше „оказване на толерантност към всички религии”, което бе ясно изискване на Корана и въпрос, на който Пророкът Мохамед (м.н.) специално наблягал, защото всяка една религия е подчинение пред Бога... Когато адаптирате тези учения към Евангелието на Исус (м.н.), ще получите Унитарианството през 16-и век. Моята хипотеза е, че традицията ни дължи 450-годишен дълг на Исляма... Европейските Сочинисти, живели през 17-и и 18-и век, не са се поколебали да възхваляват Исляма като „чист монотеизъм” (единобожие), който поправил голяма част от религиозната дегенерация в Християнската църква. Хенри Стъбей, Джон Толанд, Артур Бъри, Уилям Фейк и Стивън Най също са Сочинистки писатели, които имат положително мнение за Исляма. Тези автори са видели теологичния Ислям – особено след като толкова силно са били обезпокоени от отклоняването на англиканското Християнство от най-старото Християнство – като път към светлината.”[xxiv]

Марк Д. Морисън-Рийд от Унитарианската Църква в Торонто пък обяснява Ислямската религия в проповедта си „Ислямската връзка” (“The Islamic Connection”) така:

„Хюстън Смит бе написал: „Новостта, която Ислямът донесе, бе премахване на идолите от религиозната среда и съсредоточаване върху Бог, едно-единствено Божествено Същество, което не може да бъде забелязано от никого.” Ислямът, за разлика от Християнството, е извън всякакво съмнение Единобожен и за разлика от Еврейството не е ограничен с един-единствен народ. Може да започнем да свързваме Ислямската религия с нашата така: да приемем, че споделяме една обща историческа основа за разбирането на Божието единство.

Това, което спомага за формирането на мост от културна гледна точка между Християнството и Исляма, е толерантността на Исляма по време на Средновековието. Това Испанско Възраждане бе впечатлило човека, за когото твърдим, че е наш интелектуален праотец – Майкъл Серветус. Серветус е роден през 1511 година в Северна Испания. Въпреки че знаем само част от детайлите, оказали влияние върху живота на Серветус, ние не знаем с точност как са се развили идеите му или какъв е бил ускорителният фактор за отпечатване през 1531 г. на книгата му със заглавие „Грешките на троицата”... Докато Ислямът формирал политическите и интелектуални условия, спомагащи за възхода на идеите на Серветус на Запад, същевременно е създал и политическите условия за развитието и разпространяването на Унитарианството в западната част на Европа... В известен смисъл ние дължим много на Исляма. Трябва да спрем да гледаме на Исляма като на чуждо и неразбираемо нещо. Напротив, време е да осъзнаем, че не само сме свързани от историческа гледна точка, но в същото време споделяме и някои общи ценности.”[xxv]

Тези изказвания, направени от теолозите от различни Унитариански Църкви, разкриват обстановката на толерантност по Ислямските земи, както и общите ценности на тези две Божии религии.

                       ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Истината, която изложихме дотук е, че религията, която Исус (м.н.) е донесъл, е „правата вяра, вярата в това, че Бог е един и единствен”. Проповедта на тази свята личност обаче след възнесението му при Бог се отклонила от същността си и на мястото на истинското Християнство възникнала нова вяра, която приема като основа изкривените идеи като „триединство и епитимия”. И тази вяра била представена на хората като „безусловен закон”, който трябва да бъде приеман „без размишляване, задаване на въпроси или проучване”.

Хората обаче вече са започнали да задават въпроси относно тези погрешни вярвания, приети с „мнозинство” на съборите. В миналото хората, които изразявали съмненията си относно вярата в троицата, били изправяни пред инквизиционните съдилища и осъждани на смърт, но вече тези дискусии не се смятат за престъпление. Навсякъде започна да се говори за това как вярата в троицата, за която в продължение на векове не се е говорело, не е била дискутирана, не е включена в Християнските свещени текстове и е добавена в Християнството 3 века след Исус (м.н.). Различни теолози, писатели и изследователи, примери от които видяхте и в книгата, съобщават на хората за истинското Християнство. Множество независими църкви, отричащи вярата в троицата, също проповядват истините относно вярата в троицата на хората от четирите краища на света. Още по-голямото ускоряване на този развой през последните години има много важно основание: наближава времето, през което Християнството ще се изчисти от всички грешни вярвания и ще се завърне към същността си.

Последният период, в който живеем, е едно много свято и радостно време за всички вярващи. Това е така, защото Господ ни е благовестил, че след период от две хиляди години през Последните времена отново ще изпрати своя пратеник на земята. Този пратеник е Исус (м.н.). Това, особено за Християните, е много важна блага вест, защото единствено Исус (м.н.) е този, който може да възвърне към същността Християнството, което от две хиляди години насам се е отдалечило от същността си. Християнството с помощта на Исус (м.н.) ще стане „Истинско Християнство”, а тези, които ще последват Исус (м.н.) – „Истински Християни”.

Коранът посредством множество знамения ни съобщава за Второто пришествие на Исус (м.н.) на земята. Както Пророкът Мохамед (Бог да го благослови и с мир да го дари) разкрива в своя хадис: „Кълна се в Бога, че Исус със сигурност ще се върне. И ще се завърне като справедлив съдия и честен управник...” (Сахих-и Муслим), и много подобни на този, мисията на Пророка Исус (м.н.) по време на Второто му пришествие и особеностите на този период са разказани с много ясни и подробни примери. Според съобщеното в Хадисите, когато Исус (м.н.) дойде, той ще възвърне Християнството към неговата същност, ще премахне нерелигиозната система, властваща над света, и след това хората на тълпи ще се насочат към религиозния морал. Животът според нравствеността на истинската вяра ще донесе на хората както душевно, така и физическо спокойствие и удобство. Всички конфликти и сблъсъци ще затихнат, всички неразбирателства ще бъдат разрешени по мирен път. Безпокойството и страховете, дължащи се на нравствената поквара, ще отстъпят място на сигурността. Справедливост ще властва по целия свят, където и да отидат по света, хората ще бъдат посрещнати от прелести, богатство и изобилие.

Наред с всички останали вярващи ние се надяваме Господ да ни почете, като ни позволи да посрещнем неговия свят гост и да ни даде възможност да се подготвим за това по най-добрия начин. Ние се надяваме нашите братя Християни също да изпитат радост от благата вест, съобщена в Евангелието така: „... Този Исус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде така, както Го видяхте да отива на небето.” (Деяния, 1: 11), и забелязвайки заблуждението относно троицата, да се обърнат искрено към Бог.

За повече информация: www.harunyahya.net/V2/Lang/bg/Pg/WorkDetail/Number/7531



Тагове:   Библия,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rrosenn
Категория: Други
Прочетен: 149714
Постинги: 86
Коментари: 13
Гласове: 168
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031